Body P(orno) Art

Вселена
Свят
Живот
Смърт
Раждане
Емоции
Тъга
Обиди
Чувства
Докосвания
Болка
Радост

… и още много други познати и непознати ни усещания, с които сме заобиколени и си мислим, че живеем. Грешка. Голяма грешка. Сбърках вратата. Но тази врата е друга, не като в песничката. Може да се случи така, че и да не успееш да излезеш – за добро или зло.

Дойде времето на гевреците.

Ние сме гевреци и живеем в хартиен плик.

Направени сме с материал от толкова много места. Добре гледани и поддържани, уютни готови много дълги години да дават добра продукция. Или пък такива заградени набързо, набързо обработени, некачествени. Тестото ни е замесено от хора, случайно срещнали се, случайно разбрали, че могат да правят гевреци. Понякога сгрешили в преценката, понякога не.

Раждаме се кръгли и завършени в повечето случаи добре изпечени и с дупка по средата – за да ни хване по-удобно живота. Може да се случи така, че да имаме дефект. Да сме прекалено сурови, Или пък прекалено изпечени. Или пък разплескани. Или пък много тънки или дебели. Варианти много.

Но единственото сигурно нещо е неясното ни бъдеще.

Къде ще ни складират? Колко време ще стоим там? С какви други гевреци ще бъдем? Те ще стоят под или над нас… Никой не може да отговори. Шанс. Съдба.

Правят ни скъпо. Продават ни евтино. Ние пък не си знаем цената.

Кой ще ни купи? Къде ще ни изяде? Ще ни докосне ли изобщо някой? Ще усетим ли допира на Човешки пръсти върху нас. Ще видим ли радостта в детските очи от това, че ще утолим нечий глад?

Има гевреци, които не искат да се качват нагоре в хартиения плик. На тях им е добре там - долу. Топло е. Уютно и сигурно. Не са заплашени от нищо. Но дали не рискуват да изстинат преди някой да разбере, колко всъщност са вкусни? Има и такива, които непрекъснато се търкалят нагоре. Стъпват смело и безразсъдно. Не си дават сметка, че стъпват върху себеподобни. Не се замислят като видят, че някой подобен на тях е стъпил накриво и е политнал я надолу, я извън плика.

Хартиеният плик е вече празен. Станал е несигурен и студен. Отишла си е младостта с нейната топлина. Останала е огромна дупка към небето на върха на смачканият му връх. Дупка която никога повече няма да бъде запълнена. И драмата на геврека е, че никога повече не би могъл сам да я достигне и да се измъкне.

и след това:

се случва да те върнат обратно в завода. Разтрошен и пресят. Омешан с новото зърно. Един вид гевречешко прераждане. Но Нирвана няма.

или идва Бялата светлина. Но този път не през дупката на плика – ами през дупката на геврека.

Геврека си отива. Доволен, че е нахранил. Доволен че са го избрали. Отива си отритнат поради дефекта си. Отива си и дава сили на някого. Изтъркулва се. Отива си нахапан. Или пък цял. Опипан или недокоснат.

*** <- звездички не разделител

Дали се замисляме, че за да се родят милиардите звезди, Галактики някъде е имало голям Взрив. Някъде се е взривило нещо, което е било пораснало и достигнало зрялост след това остаряло и закономерно дало живот на друго нещо. Не е тъжно да знаем това – просто не трябва да го забравяме.

Парадоксално, но от изразходваните неща с невероятна мощ се раждат новите. Като че ли умирайки старите неща си запазват енергията, за да създадат новото. Нещо по приспособено и подготвено по-добре да оцелява.

От невероятния Взрив се образуват безброй песъчинки, които при добър шанс се слепват и никога повече не се разделят. Те слагат основите на нещо ново, силно, голямо, безпрецедентно. Те са много малки и не се забелязват от другите. Но са изключително важни, защото те са част от всички други подобни на тях, с които заедно създават. Те градят светове, съдби, животи.

Светове изпълнени с непознати и познати същества, звуци, цветове. Светове, които бавно ще растат и ще се заселват. И после…

…ще се Взривят отново…

Благодаря ти Господи,

че не чу молбите ми. Благодаря ти, че постъпи разумно и се въздържа от ролята си.

Благодаря ти, че не ме превърна в куче, за да я гледам в очите и да мога само да махам с опашка.
Доволен съм, че не ме превърна и в котка със странен нрав, да не мога да се привържа към нея.
Благодаря ти, че не ме послуша и не ме превърна в славей - та да я омайвам с песни, а в клетка да стоя.
И на мечка съм благодарен че не ме направи - та да я топля с кожуха си през зимата.
Благодаря ти, че не ме превърна в орел, който да я наблюдава от високо и да знае винаги къде е.
В река Благодаря ти, че не ме втечни, в която да се къпе и мие косите си.
Благодаря ти, че не ме направи и въздух в дробовете и.
И като дреха върху снагата и благодарен съм Ти, че не ме облече.
На ръкавици да топлят прекрасните и ръце, Благодаря ти, че не ме постави.

Господи, само за едно те моля:

Не слушай молбите ми!
Остави ме такъв какъвто съм - несъвършен.
Но човек.
За да мога да я
обичам
истински
макар и по човешки - несъвършено. Защото Господи, дарил си ме със съвършената Любов. Но не съм се научил да я изпитвам съвършено. За това искам да си остана човек. И да се науча да я обичам - съвършено.

Да обичам така както обича кучето - вярно и без колебание.
Така както обича котката - без да се привързва.
И славеят както обича чрез песните си.
Да обичам по мечешки - топло през зимата и леко тромаво през лятото.
Орелът както обича от високо - винаги да знам къде е - да е готов да се спусне при нужда.
Да къпя косите и, и да не спирам да тека около тялото и.
Въздухът както обича да запълва пространствата - така да я обичам.
Да обичам както дрехата, но да мога и в гардероба да почивам.
Ръкавиците както обичат да пазят ръцете и - така да я обичам.

Да я обичам така както само един човек може да обича. Със страст. С чувства. Радост и тъга. Смях и сълзи. Надежди и разочарования. С трепет и очакване. Търсене и намиране. Поглед и думи. Със стих и с проза. Пълзене и бяг. Докосване и без. Със страх и със смелост.

С душа и със сърце.

Защото знам, че само така Господи ще стигна по близо до Теб. Не като искам от Теб. А като позная себе си. Като позная Любовта - такава каквато е, а не такава каквото искам да бъде. Само тогава ще мога да се издигна на крилете и. И да полетя.

С НЕЯ.

Към Теб.

Защото щастлив е не този който иска, а този който е.

Амин.

…само че дали времето ще е щастливо да го убием ей така :)…времето е нещо, за което, ако се грижим ще го има - и ще ни стига :)))…или пък ще ни настига…
Една книжка започваше: “И този ден мина, убих го, както предишните…”. Ами ако вместо ден е година, десетилетие, цял живот…

Там някъде седнали тези, дето се познават с времето, то минало покрай тях, поседнало, разговорили се…
- Хората си мислят, че ме убиват ХА ХА ХА - мен времето. Стрелят по мен с куршумите на безсилието…Не се сещат, че единственият начин да станат неуязвими е просто да спрат да мислят и да си въобразяват разни работи…че церя хорски болки, и на някого съм било малко за други пък не съм свършвало ! …хайде със здраве ! - и да не забравите да изметете звездния прах, че и звездите вече не се виждат.

толкова за времето. една много малка птичка успя да го набута във вързопче и отлетя само тя знае накъде. :)))